. . .

Хвърлих ножа. После още един, два,… три. Забиха се в дъската срещу мен с присъщия за това звук. Отидох до тях и покарах пръсти по белезите, оставени от предишни хвърляния. Помнех всяка една драскотина, бразда или дупка. Помнех и чий беше ножът. Свлякох се на пода и затворих очи. Исках да заплача, но не можех. Погледнах отново дъската със сухите и очи. Как можеше да помня всичко? Нали ги изхвърлях… нали?

Застанах на колене и постепенно се изправих. Тръгнах към вратата и излязох в градината – хубав майски ден, червеношийките бяха накацали измежду клоните на бука, а беседката под него примамваше с нежната песен на уют и сигурност. Загледах се с носталгия към нея и продължих.Влязох в къщата и започнах да ровя в писмата, струпани на купчинка върху масата до вратата. Прегледах всички – нямаше го. Храс! Остра топла болка се разнесе по гръбнака ми и стигна до върха на прътите. Усмихнах се половинчато и иронично и се завъртях да извадя острието от изстрадалия ми гръб. Взех го в ръце и го заразглеждах. Голямо впечатление ми направи дръжката – тя изобразяваше съвсем точно очакванията, които имах. От първия ден до днес. Хмм, доста добра изработка. Реших да не го оставям при другите засега. Имаше нещо в него… Прибрах го в чекмеджето с надежда; ех… отново тази надежда.

Другият ден премина както обикновено – имаше няколко, но не бяха особено остри, нито големи. Реших като се прибера да ги сортирам. Имах доста работа този ден и много не им обръщах внимание. Когато се прибрах и свалих сакото и видях, че то едва е държи – почти изцяло отзад бе покрито с прорези – широки, тесни, но не и като вчерашния. Ох, още наболяваше… отидох в гаража и започнах процедурата наново – вадя, хвърлям; вадя, хвърлям. Скоро мястото на дъската почти се запълни. Доста бързо, предвид, че покриваше цялата стена. Огледах се, но и по другите стени нямаше място. Открих някъде измежду „колекцията“ и ги „изстрелях“ натам. Не знам дали ми олекна. Вече до такава степен се превръщах в безчувствено механично същество, че живеех ден за ден. Освен това нямах повече дъски, нито стени. Реших да го мисля утре. Излязох, врътнах ключа на бараката за всеки случай, макар че на кого му е притрябвало да краде ножове?

Качих се в стаята си, мушнах се под завивките и почти мигновено заспах, сънувайки същия сън, който ме измъчваше от известно време насам – рисунките от големия нож долу оживяват и започват да танцуват наоколо, сякаш ми се подиграваха. Опитвах се да ги хвана, но не успявах. Тогава те се извиваха като спирала нагоре и се стрелкаха надолу, уцелвайки точно сърцето ми. В този миг отворих очи.

На следващата сутрин червеношийките тропаха по прозореца й с малките си човчици и подсвирваха, напомняйки й да става. В красивата бяла беседка седеше мъж. Той бе качил единия си крак върху другия и подсвиркваше заедно с мъничките птички. Дали беше сгрешил, че не й писа? Идваше да се извини и да представи поредното си набързо скалъпено оправдание. Погледна часовника си за трети път и реши да отиде да я събуди – хем щеше да я изненада. Входът бе заключен, но той знаеше къде да намери резервния ключ – откачи го от камбанката, висяща отстрани на вратата. Влезе и тръгна по дървените стълби, които проскърцваха изнемощяло изпод тежестта му, а и тежестта на годините.

Вратата на спалнята й бе открехната. Понечи да влезе, но се спря. Защо да я стряска като може да я събуди по много по-нежен и любим за нея начин? Върна се долу и се отправи към кухнята. Преглед хладилника и прецени, че ще се справи с наличните продукти. Запържи яйцата, прибави към тях нарязана чушка, глава лук, малко кашкавал и сирене и изсипа всичко в чиния, която предварително бе гарнирал с пресен домат. Надяваше се тя да се бе разбудила от аромата на любимата си закуска. Декорира подноса със свежа роза, откъсната от градината й. Тръгна нагоре, но не чуваше шум. „Сигурно е легнала късно“, помисли той, но после се намръщи, защото може би той бе причината за това. Е, станалото – станало, бутна вратата и влезе в стаята.

Застина на мястото си. Една червеношийка някак бе успяла да влезе през прозореца. Направи няколко кръга над леглото и полетя към мъжа. Блъсна се в лицето му, започна да пърха и да го кълве. Онемял от внезапната атака мъжът изпусна подноса, който стана на парченца в краката му, заедно с всичко върху него. Успя да прогони птицата през вратата, изруга тихо по неин адрес и затвори, да не би да се върне. Пооправи се и тръгна към леглото, но се закова на две крачки от него. Тя лежеше там с гледащи напред отворени очи, а от гърдите й стърчеше дръжка на нож, великолепно изрисувана с фигури – той и тя държащи се за ръце, той и тя – младоженци, той и тя – семейство, той и тя заедно. Мъжът затвори очи за миг и видя в съзнанието си едно писмо, което не бе прочел. Писмо, в което се разказва за колекция от ножове и за един, който тя би поела два пъти.

#нож #червеношийка