Прашни спомени

Тиха, топла стая. През прозореца нахлува свеж въздух и обгръща бавно един по един предметите. Разтворена книга, разхвърляни по пода дрехи, стар касетофон, скъсаните струни на китарата. На пръв поглед стаята изглеждаше пуста, празна, отдавна забравена – дори изсъхналите цветя в саксиите под прозореца потвърждаваха присъствието на времето и отсъствието на живот. Всичко бе замряло. Тук животът си бе отишъл отдавна. Само една старица се появяваше от време на време. Тя също бе „изсъхнала” като цветята и също като китарата, струните на душата й бяха изтръгнати. Щом влезе в стаята, сяда на изтърбушения диван и прекарва там часове наред, след което излиза и заключва, оставяйки след себе си същата пустош, каквато бе в душата й. Какво криеха тези отдавнашни дружки? Какво се криеше между дъските и пироните, зад тапетите, под мокета? Чия история разказваше старата засъхнала кал по забравените зад вратата вехти ботуши?

Но нека проследим тази загадъчна старица до долния етаж на олюляващата се от вятъра къщурка. Жената влезе в стая по-малка от предходната. Отиде до бюрото и извади от там кутия. Отвори я и започна да разглежда живота си кадър по кадър, спомен по спомен. За кратко очите й живнаха, до нея насядаха най-близките й хора и започнаха да се надприказват. Разказваха животите си, а старата жена ги слушаше с умиление и сълзи в очите.

Щом приключи, тя върна всичко в кутията, хората изчезнаха, гласовете замлъкнаха и мъртвата тишина отново се настани между тези четири крехки стени. След миг мълчание старицата се отправи към грамофона и взе в ръцете си единствената плоча, която бе останала. Погледна с лека усмивка драскотините и прекара загрубялата си ръка по тях. Две сълзи се панаха отгоре им, тя ги забърса и постави плочата в грамофона. Зазвуча нежна спокойна мелодия, която на места прескачаше поради наличните белези. Жената се качи отново в запустялата стая и още с отварянето на вратата я връхлетя вълна от смесени чувства.

Дрехите от земята бяха сгънати и гриживо прибрани в гардероба. Прозорецът бе отворен, а цветята под него цъфтяха в цветовете на дъгата. Касетофонът свъреше добре познатата песен от грамофонната плоча, а китрата стоеше подпряна в ъгъла настроена и готова да почувства танца на пръстите върху себе си. Старицата пристъпи навътре и осъзна, че се движи с особена лекота – вече не куцаше. Погледна надолу и видя роклята си – като нова, цялата в наситено червено с разхвърлени тук-там бели точки. Гъстата й руса коса бе пораснала и стигаше чак до кръста. Отново... Лицето й бе съвършено гладко. Всичко бе така реално.

В този миг тя чу стъпките на съпруга си, отекващи по стълбите. В следващия момент усети как нежните му ръце се обвиват околокръста й, притегляйки я в дълго ждуваната прегръдка. Бяха женени едва от няколко седмици, но тя помнеше – всичката болка, която щеше да изтърпи, безкрайните дни на безпомощност, в който не можеше да го върне. Тя понечи да заговори, но той не й позволи. Постави пръст на устните й и прошепна:

- Дошъл съм за теб. Повече няма да те оставя – хвана я за ръка, след толкова време двамата се срещнаха завинаги и поеха на пътуването си през вечността.

#спомени