Коледно желание

Елхата светеше ярко и осветяваше цялата стая. В ъгъла на дивана седеше момиче, завито с топло одеяло. В едната си ръка държеше чаша чай, който почти бе изститнал, а в другата – книга. Книгата беше от онези книги, които можеш да четеш само късно вечер, сгушен на топло с чаша чай в ръка. Завладяваща, спираща дъха невероятна книга, прогонваща съня и настаняваща любопитството в душата ти, което с всяка прочетена дума се увеличаваше. Огънят в камината догаряше, така че момичето четеше на лунната светлина, която се прокрадваше през дебелите завеси. Стаята бе изпълнена с благоуханната миризма, която се носеше от страниците на очевидно старата книга. Книга, неотваряна отдавна. Уютът беше завладял незабелязано цялата стая и отказваше да си тръгне..., но никой не го и караше.

В този момент книгата се затвори и... уютът изчезна. Цялата топлина, цялото спокойствие се изпариха само от шума на страниците. В главата на момичето отново се появиха неканените гости, които едва-едва беше изгонила. Те вмъкваха в душата й меланхолията и тъгата. Книгата свърши, сънят свърши, уютът свърши. Ей така – ПУФ! Хепиенд и... нищо. А защо тя не можеше да открие хепиенда в живота си? Какво й пречеше?

Изведнъж се сети, че не бе прочела писмото, което получи по-рано. Със сърце, разтуптяно от вълнение, тя се спусна към масата и сграбчи писмото. Треперещите й ръце отвориха белия плик и невероятно красивият почерк я накара да се усмихне от умиление. Почеркът, който тя толкова обичаше... Очите й се насълзиха. Започна да чете, но на второто изречение спря. Сълзите бяха толкова много, че тя не виждаше нищо. Въпреки това трябваше да се пребори с палитрата от емоции. Отне й доста време, защото не спираше да плаче. А какво ли нямаше в тези сълзи – благодарност, умиление, обич и тъга, по много. В този момент тя разбра, че има всичко. Нямаше нужда от подаръци и други подобни – имаше всичко. Имаше топлина, закрила, обич. Чувството, че някой те обича и иска най-доброто за теб... – неописуемо е! Какво друго й трябва? Да... тя изпитваше огромна нужда да говори, да сподели. Имаше нужда да свикне с мисълта, че вече не е сама и има кой да я пази. Въпреки това не споделяше; не смяташе за нужно да натоварва другите. В моментите, когато й се насъбираше прекалено много, тя трябваше да се справя сама. Беше й трудно... и все още е.

За Коледа... За Коледа тя искаше един ден. Един истински пълноценен ден. В този ден искаше да пусне всичко. Всичко, което пазеше за себе си толкова време и което би помогнало не само на нея. „Минута е много” - да, така е. За една минута стават толкова неща. Какво щеше да е без тази минута? Ами цял ден?! За нея един ден бе вечност, беше един миг. „Хилядолетието трае само няколко секунди” – тя го знаеше от личен опит. Много ли искаше? Сaмо един ден, който би могъл да промени много.

Когато дочете писмото, бяха минали само няколко секунди.

#коледно #желание #писмо #уют