Нечути сълзи

Излязох навън. Посрещна ме широката усмивка на слънцето. Отвърнах на поздрава му, а то започна да ме закача с дългите си лъчи. Поласкана от вниманието се замислих от колко време не сме се виждали.

Песента на птичките се прокрадваше покрай ушите ми. Огледах се да не ме види никой и бързо я прибрах в джоба си.

Вятърът упорито се бореше със закачливото слънце, опитвайки се да завземе мястото му в главата ми и да развали настроението ми. Е, не му се получи. Вместо това, настроението ми започна да се покачва все по-нагоре и достигна немирника. След известно време слезе и аз го попитах какво се е случило, а то си лепна една широка усмивка и най-спокойно ми отговори:

- Изпратих го да гони вятъра.

Избухнахме в смях и неусетно стигнахме парка. Там ни приветстваха големите дървета покрай алеята. Въртяха се насам-натам, показвайки новата си премяна.

Тръгнахме покрай тях и всяко дърво ни предлагаше различни аромати – собствено производство. Купихме няколко и продължихме навътре.

Навсякъде около нас птичките разказваха различни истории с различни мелодии, но моята беше специална. Тя бе първата от много дни насам и сега спеше на топло в джоба ми, готова да се събуди и да разкрие историята си.

На следващия ден реших да отида до близката гора, в която си играех като малка, и в която по-късно намирах утеха от всичко. Исках отново да се покача на любимото си дърво и да наблюдавам града отгоре.

Не исках да развалям традицията и затова тръгнах с колелото. Беше минало доста време, но все още помнех пътя – нагоре по баира, вдясно покрай заешката дупка, направо през полето чак до усмихнатата скала, зад която се криеше моето детство.

Докато въртях педалите, мислех за всичко, което бях преживяла в тази горичка. Но най-много се открояваше един момент – когато срещнах най-добрия си приятел, кучето Хоуп. Тя беше много умно и жизнерадостно куче и ме научи на много неща. За съжаление ми я отнеха. Блъсна я кола, но тя не се предаде... поне не веднага. Последното нещо, на което ме научи бе да не губя надежда.

Спомних си песента на вятъра, който се прибираше от работа. Спомних си Катеричката, която често ходеше на гости на Бухъла – третото дърво отляво, седми клон, дванадесети апартамент. Ха, все още го помня!

Неусетно стигнах до хралупата на Заека. Жена му си падаше малко перфектционистка, затова се учудих, като видях, че отдавна не са мели пред входа. Натиснах звънеца, но никой не се показа. Те не ходеха никъде, дори и на почивка - Заекът беше работохолик! Надникнах през прозореца и разбрах.

Продължих напред през полето, но нещо не беше както трябва. Скакалците, с които винаги си организирахме състезания по надбягване... Уви, нямаше ги. Тъкмо мислех, че ще успея да ги бия този път.

Мълчаливо стигнах до Усмихнатата скала, но вече не знам как да я наричам. Широката усмивка, която стопляше лицето на студения камък, беше изчезнала. На нейно място сега имаше една права безизразна линия. Под очите й бяха пораснали топчета мъх – отдалече изглеждаше сякаш плаче. Тогава вече се убедих, че се е случило нещо лошо.

Вече нямах търпение да стигна горичката, където да намеря утеха за изгубените ми приятели. Но щом заобиколих Скалата, пред мен се разкри най-страшната гледка – гората... тя бе унищожена. На мястото на някогашните ми съседи-приятели стърчаха само останки от тях. Залитнах и приседнах на един по-близък пън. Та това е дървото на Бухала... По-точно беше. Чудя се къде е той сега, къде е приятелката му Катерицата и най-вече – живи ли са.

Сега разбрах защо зайците се бяха изнесли, защо са изчезнали скакалците и усмивката на скалата. Те бяха загубили един много важен за тях приятел, у когото години наред бяха намирали дом, утеха. Дори Вятърът бе напуснал работа. Всички те не са могли да понесат гледката, която виждах аз в момента.

Почувствах се ужасно виновна. Съзнавам, че тези, които бяха причинили това на този скъп и обичан приятел, са именно хората. И те нямаше да спрат. Аз, като един представител на техния „вид”, съм донякъде виновна за това. Щом съм като тях, значи трябва да одобрявам всичко, което правят. Не искам да е така, но е факт. Всички сме виновни, макар че не сме свързани пряко с виновника.

Изпълнена с болка и с очи, пълни със сълзи, хукнах да бягам. Спъвах се, падах, но не усещах болка, защото тази в сърцето ми бе много по-силна и нетърпима. По едно време спрях и избърсах очи. Пред мен стоеше едно величествено дърво. Познах го... това бе моето Дърво! Дървото, което ме утешаваше винаги, когато бях разстроена, което бе винаги до мен в трудни моменти и което се смееше с мен винаги, когато изтърсех някоя глупост.

На мига се покатерих на него и стигнах до моя клон, където Дървото все още пазеше направения ми от него заслон... точно като едно време.

Пред очите ми преминаха всички моменти, които съм прекарала тук. Когато имах нужда да поговоря с някого, идвах при него и не млъквах. То ме слушаше и кимаше мълчаливо. Нито веднъж не ме прекъсна, нито веднъж не ме упрекна. Не казваше нищо, но аз усещах подкрепата му. Тайно си мислех, че то се бе наговорило с всички да ми подарят Хоуп, защото знаеха, че имам нужда от нея.

Тогава ми хрумна нещо. През всички тези години, докато му надувах главата, не се бях сетила да му благодаря за цялата тази подкрепа, да му покажа, че е важно за мен, че го обичам.

Наведох се и прошепнах в ухото му онова, което никога не се бях сещала да му кажа.

Тръгнах си с убеждението, че хората, които бяха „погубили” горичката, щяха да се върнат и аз нямаше да видя Дървото никога повече. Това дърво не бе расло като другите. То бе заобиколено от обич и грижа.

Обърнах се, за да го видя за последно. То бе разбрало онова, което му казах, обърна се към мен, и макар че се усмихваше, забелязах сълзи в очите му.

В този момент разбрах, че го бях научила да обича.

#сълзи